Съединението прави силата: стени, страх, София

Снимка: Юлиян Собаджиев
Снимка: Юлиян Собаджиев

Николай Николов, Борислав Гиздавков (banitza.net)

Преди няколко дни някои от нас си спомниха и чествахме 24-та годишнина от падането на Берлинската стена – и следователно – 24 години от падането на тоталитарния режим в България.

Но истината е, че стената никога не падна у нас. Ние не усвоихме нашата революция; режимът и главните политически лица останаха и те наложиха пътя и посоката на така наречената ни „демократизация“. Падането на Берлинската стена всъщност е най-прякото отражение на толкова фиктивната ни революция и фасадна демокрация.

Декомунизация или рекомунизация

Днес някои от нас знаят, че поради точно тази причина, въпреки опитите от 1997–2001 г., декомунизация няма; и по-точно тези хора знаят, че нивото на РЕкомунизация е безпрецедентно днес. Каквото и да опитват, както и да се борят срещу тази въздесъща доминация на миналото върху настоящето, тя е на пръв поглед достигнала и до най-малките капиляри на нашето политическо тяло.

Истината е обаче, че тази доминация започва безрезервно да капитулира: всеки един боядисан комунистически паметник, всеки графит и всяка рисунка върху Стената, всеки ден от протеста изпиват капка по капка каквото е останало от силата на тази доминационна система. Остана им една-единствена институция, последният бастион – Народното събрание.
По думите на Христо Христов: „По ирония, 24 години след 10 ноември 1989 г. бившите комунисти, които днес отново управляват България, издигнаха около Народното събрание нова българска Стена, която не обединява, а разделя нацията“.

Затвор отвътре и отвън

Някои хора знаят, че тази Стена, както старата, се издигна, за да защити отслабналата комунистическа власт; знаят, че днес бившите комунисти и ченгета превърнаха сградата в затвор и я пазят с всичките сили. Само тя им остана.

Цели 45 години при комунистическия режим територията на България е била окупирана; днес е само Парламентът. Тогава с тел, куршуми, кучета и всяване на страх се предпазваха границите; днес – с полицейщина, терор и барикади.

Цели 45 години налагаха обществена репресия и отнемаха свободата, присъща на един гражданин; днес от години насам първо се опитваха да ни отнемат свободата на словото чрез абсолютно заглушаване и манипулиране на медиите; но най-важното е, че днес тези бивши комунисти се опитват отново да ни отнемат свободата на движение.

Тогава, както и сега, тези личности практикуват политика като продължението на война чрез други средства. Тогава, както и сега, думата свобода има значение и смисъл само за тях самите и важи за способността им да отнемат на другите тяхната свобода.

Но някои хора знаят също, че днес те са слаби, както никога преди. Те загубиха битката за това кой да определя истината, както за последните 24 години, така и за близкото минало; отнехме им правото да говорят като част от нас и от тази нация, което толкова дълго и усърдно градиха през годините.

Властта е изолирана – нейният глас и нейната истина са делегитимирани, колкото и медии и журналисти да бъдат купени. Те го знаят и са отчаяни. Затова опряха до последния си останал лост да задържат каквото им е останало – силата.

По улиците милиционери всяват страх, събират лични данни, ходят по адреси за разпит, викат наизуст законовите си права… А Събранието си седи барикадирано. Но по тези силови, по-сигурни, нови метални заграждения се виждат рисунки, графити, карикатури на хората, които имат нужда да бъдат предпазени. От кого? Отговорът е ясен, просто човек трябва да надигне поглед, след като се е посмял на черепния портрет на Орешарски или свинския поглед на Пеевски, и да види какво е изписано над входа на тази не!сграда:

Съединението прави силата

Този надпис вече не важи за нас, защото е от другата страна на Стената. В момента този надпис се отнася единствено и само за тях – да им напомня, че само докато останат единни, докато тяхната доминaция продължава да достига и отравя и най-малката частица на обществото, само тогава ще могат да останат силни в изградената от тях фасадна демокрация. Тяхното съединение означава нашето разединение и тяхната сила означава нашето безсилие.

Днес този знак означава само едно – физическото съединение временно им позволява да останат на власт – физически. Но те загубиха битката и знаят това.

За разлика от преди днес Държавата вече не може да определя дискурса, да претендира, че някой я слуша или че й е останала и капчица легитимност. Политическата същност на българското общество вече не зависи от гласа на Държавата; има един друг глас, който в момента има достъп до истината – и той се намира в съседната сграда – Софийския университет.

Българската демокрация

Там в момента се консолидира новият дискурс и обект на българската демокрация. Оттам изтича и малко по малко просвещава една засилваща се цивилизационна сила. Там се заражда и нашата закъсняла революция.

Две сгради. Едната барикадирана с метална стена, осмяна и изоставена, символизираща последния остров на контрол, останал на комунистическото минало. Другата – сграда, предпазена от група млади хора с идеали, символизираща еманципацията от цялостните граници, наложени върху нашата личност, и, което по-важното, възможностите да ги преминем.

Скоро вратите на университета ще се отворят, там ще останат да учат същите студенти, които го пазят и днес; това ще се случи и със съседната сграда, но там никога повече няма да бъдат допуснати тези, които така упорито се крият там. Те го знаят – и затова хвърлят всички сили да се поразтъпчат с корумпираните си костюми и дебели глезени по червените килими.

И точно тук се намира и най-важната ни политическа длъжност – да сравним тези две сгради: тази разпадаща се доминираща политическа система срещу засилващата се идентичност на българската нация и веднъж завинаги да запомним вида на злото, да критикуваме и осмиваме всички институции и дискурси, които влагат всички сили да изглеждат неутрални; да изобличим тях и хората, които ги поддържат в политическото насилие, което винаги се е упражнявало чрез тях, докато маските и барикадите им не паднат. Това е единственият начин – веднъж завинаги – да ги преборим.

Статията е публикувана в брой 17-ти на вестник #Протест

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.