Слънчогледите погледнаха слънцето

Снимка: Тихомира Методиева
Снимка: Тихомира Методиева

„България е в ремонт. Молим да ни извините за неудобството“ – пише на един от най-сполучливите плакати, увиснали от прозорците на окупирания Ректорат.

Страната ни преживява едни от най-бурните си дни от твърде много години насам. Толкова много, че цяло едно поколение израсна, без да познава вкуса и желанието да се бори за собствените си права. За собствената си свобода. За собствената си държава.

Точно това поколение погледна слънцето.

Ректоратът беше пръв. Нов български, НАТФИЗ, УНСС. Велико Търново, Пловдив, Благоевград. Бургас и Русе… Студентите у нас изненадаха всички и влязоха на сцената по начин, който никой не очакваше и не можеше да предвиди, след като неизброими дни площадите търсеха всячески своята независимост.

И все пак защо? След като стояхме толкова време на улицата, след като отстоявахме нов морал и нови ценности във воденето на политика и гражданство, продължават да ни питат защо. Защо не дадохме стоте дни толеранс? Защо не обръщаме внимание на успехите на правителството? Защо не му помогнем да е по-успешно, вместо да опитваме да хвърляме страната в хаос, който след нови избори само ще възпроизведе същото статукво? Защо не желаем да влизаме в диалог с него и да налагаме политики, които да са добри за България? Чувстваме се длъжни да дадем отговори на тези въпроси.

„Какво общо има светлината с тъмнината“ – пита риторично Божието слово. И ние отговаряме на горните питания със същия този въпрос. Изправени сме пред сили на тъмнината, които нямат амбиция или желание да променят тази страна към добро. Наблюдаваме го целенасочено в политиките на няколко последователни правителства. Изявяваме го с факти и числа, с данни и неопровержими истини. В различни свои физиономии мафията се слива с властта постепенно, докато накрая властта придоби нейното лице. Уродливо и зло, безпардонно и манипулативно, антиевропейско и ретроградно, това лице не предполага диалог, не дава шанс за развитие, не уважава личността и правото на човека да се стреми към своето щастие.

И това съвсем не е лицето на Пламен Орешарски. Настоящият и. д. премиер на страната е само жалка пионка в ръцете на страховити сили. Същите тези сили сменят правителства, когато са им неудобни вече, и налагат нови, когато са им необходими. Нито демокрацията, нито изборите, нито свободата за тях са ценности. Тези лица смътно се проявяват, когато тъмни безименни типове с качулки атакуват двора на Ректората на Софийския университет. Забелязват се по мръсотията, която оставя след себе си т. нар. „град на истината“ (забелязвате ли, че те не могат да проявят никакво творчество в имената, акциите и скандиранията си, а умеят единствено да копират нещо вече измислено?). Проявяват характера си, когато нервничат, че роялът през Народното събрание им пречи. Защото културата и мракът не живеят заедно. Творчеството и тъмнината не пребивават в една плоскост. Духът и празнотата не стоят на една маса.

Затова за тези лица заплахите, че ние ще напуснем страната не звучат страшно. Напротив – те биха се радвали да се отърват от нас. Биха ликували, когато в България не остане буден дух. За да могат да виреят на воля. Без рояли. Без ранобудни студенти. Без университети.

Ние обаче няма да им доставим това удоволствие. Не само ще останем тук, а и ще ставаме все по-гръмогласни. Защото вече не спим. И защото градивното, творческото, духовното и душевното в нас след дълъг смутен сън крещи, че няма да търпим повече и заедно ще градим бъдеще за нашите деца. А нашето заедно е с по-различна физиономия. В невиждано обединение на академичен потенциал от всички ВУЗ-ове в страната, над 250 преподаватели се подписаха в подкрепа на студентите. До тях застанаха и учени от БАН. До тях застанаха артисти. До тях застанаха музиканти. До тях застанаха религиозни водачи от всички деноминации. До тях застанаха и ученици.

Денят на Реформацията настъпи и у нас. България е в ремонт. Ти към кои искаш да си? Към активно променящите света или към борещите се за удобното статукво? Неутрално положение днес вече няма.

 

Мартин Райчинов

Публикувано в брой 14-ти на вестник #Протест

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.