Следизборни алтернативи

Данаил Симов

Текстът е използван с разрешение от „Дневник“. Публикуваме със съкращение. Пълния текст можете да прочетете на http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/12/02/2194064_sledizborni_alter nativi/

Политическата ситуация в страната е парадоксална. Управляващото мнозинство е загубило доверие по безпрецедентен начин. Едва около 20% от хората смятат, че правителството трябва да изкара целия си мандат.

Протестен потенциал има – обществото като цяло е наелектризирано. Управляващите обаче отказват дори да обсъждат сериозно темата за предсрочни избори, като оправданието вече е сведено до едно: липсва политическа алтернатива на сегашното управление. Освен „оставка“ протестиращите не предлагали нищо друго.

Вярно ли е обаче, че в момента живеем в най-добрия от възможните политически светове? Тезата за безалтернативността на сегашната ситуация обаче е погрешна и манипулативна, което става ясно, когато тя се разложи на съставните й елементи:

1) „Нищо няма да се промени от избори – ще се стигне до сходен парламент“. Този аргумент е очевидно неверен, защото в следващото НС ще има нови партии. Реформаторският блок е една такава формация, която опровергава тезата, че протестите не раждат нови политически субекти. Ще има и други партии, които също ще променят баланса на силите.

2) „Няма алтернативна нова партия, която да спечели 50% в НС и да може да управлява сама, без коалиция със старите“. Е, и какво от това? Пак ли чакаме цар, пъдар или друг спасител на бял кон? Два пъти не беше ли вече достатъчно? Наистина на следващите избори основните партии ще играят важна роля. Затова от изключителна важност е не само какви нови субекти се появяват, а дали и сега съществуващите ще преминат през някаква смислена реформа. Изборите са основният стимул за промяна на партиите.

3) „Ще стане по-лошо, защото ще влезе Бареков и „Атака“ ще се засили, което ще увеличи тежестта на популистки, непредвидими играчи“. Това е възможно, но най-ефективният начин да се предотврати подобно развитие са скорошната оставка и избори. Аргументът, че крепейки днес „Атака“ и Пеевски в парламента, се бориш срещу Бареков и „Атака“ на следващите избори, е недоразумение.

4) „И да има нови партии в НС, политиките ще останат същите след избори“. Всъщност един наистина проблемен „континюитет“ в областта на „политиките“ би продължил, ако настоящата партийна гарнитура остане на власт. В основата на протеста бе фактът, че въпреки смяната на управлението същата икономическа групировка остана зад правителството и дори бе на път да се сдобие с пряк контрол върху ДАНС.

Изборите като процес

В по-общ план тезата за безалтернативността на сегашната ситуация разчита и на едностранчива интерпретация на ролята на изборите в една демокрация. Изборите не бива да се съдят само по това кой ги печели. Те имат и друга роля – да стимулират реформа на съществуващите партии (смяна на лидери, очистване от компрометирани фигури, промяна на програмата и пр.) Ако партиите знаят, че определено поведение ще води до оставка, те ще се стремят да го избягват в бъдеще. Или, с други думи, в една демокрация грешки от определен вид трябва да бъдат последвани от оставка заради здравето на политическата система.

Често се твърди, че тъй като сега не се вижда атрактивна партия за гласуване, е по-добре да се изчака, докато такава се появи. Изчакването в настоящия момент няма да роди нищо позитивно, обаче най-вероятно ще убие онова гражданско общество, което може да протестира заради ценности и без пари, като ще даде време за инкубиране на инженерни проекти от вида на Бареков и пр.

Варианти след изборите

От гледна точка на резултатите предсрочните избори могат да доведат до следните парламентарни мнозинства:

Дясно-центристко мнозинство: Към момента това би било мнозинство ГЕРБ–РБ, вероятно с превес на ГЕРБ, но една предизборна кампания може и да промени съотношението на силите. Най-голямата група от хората днес – малко по-малко от една трета – предпочитат такова мнозинство да излъчи правителство.

Трудностите пред него са две: дали ГЕРБ ще се реформира достатъчно и дали РБ ще увеличи политическата си ефективност, за да е реален партньор. Отсрочването на изборите ще отдалечава решението им обаче – ГЕРБ ще се консолидира около настоящите си лидери и практики, докато РБ може да стане жертва на вътрешнопартийни напрежения.

Ляво-центристко мнозинство: Около една пета от хората предпочитат управленски формат от БСП–ДПС. Това е също вероятен изход от изборите. Ако се получи такова мнозинство, няма ли да сме свидетели на повторение на сегашната ситуация? Не, защото това мнозинство ще има нов, безспорен мандат за управление и ще е достатъчно легитимно, за да се ангажира с дългосрочни политики. Изборите ще дадат възможност и на БСП да се реформира – да се раздели с част от компрометираните си лидери.

Най-вече след една оставка и избори БСП не би се оставяла повече да бъде изнудвана от ДПС за управление на всяка цена, което би понамалило тежестта на Пеевски и неговата група в коалицията.

Мнозинство „голяма коалиция“: Малко повече от една шеста от хората предпочитат такъв вариант на следизборно управление. Ако се окаже, че резултатите от изборите не дават възможност за ляво или дясно мнозинство, нормалната логика е да се създаде голяма коалиция по немски модел. Вероятността от такава ситуация е голяма. Позитивите за първите две партии (които и да са те) ще са, че по този начин ще се избегне включването на ДПС (която е под много силен корпоративен захват), както и националистите и други популисти.

Странни мнозинства и коалиции: Теоретично възможни са и коалиции, които на практика никой не иска. БСП–ДПС–Атака; БСП–ДПС–Бареков; ГЕРБ–АТАКА; ГЕРБ–НФСБ… Предсрочните избори биха потвърдили провала на сегашната такава коалиция обаче и биха направили нова подобна по-малко вероятна. В този смисъл най-доброто лекарство срещу подобни странни конструкции е окончателната дискредитация на настоящата. Колкото повече се отлагат изборите, толкова повече ще проработят инженерните заместители на Сидеров, какъвто е Бареков.

Изводите от този анализ са два. Алтернативи на сегашното състояние съществуват и повечето от тях са по-добри от статуквото. Има и по-лоши алтернативи, вероятността на които се увеличава с отлагането на оставката и нови избори. Най-важното е обаче, че алтернативите не бива да се мислят като случки, които ни връхлитат с неизбежността на природна стихия: всяка от тях е продукт на избора, който правим. Изпадането в съзерцателен конформизъм, породен от привидната безалтернативност на ситуацията, е също позиция. Но тези, които я заемат, нека не мислят, че така ще дочакат „нещо по-добро“.

Управляващите са направили своя избор: те ще отлагат да обсъждат бъдещето, докато то не се стовари върху главите им. Това е безотговорна позиция по отношение на страната. „Дайте да видим дали ще издържим до май или септември“ може и да изглежда смислено предложение на партийните тактици, но то обрича страната на още шест месеца безсмислен „сървайвър“, който ще засили конфронтацията и радикализацията в обществото.

Партийците може и да са склонни да платят подобна цена, но държавниците между тях не бива да го правят.