Протестът като приказка

Снимка: Тихомира Методиева
Снимка: Тихомира Методиева

Борис Живков

Единствено в митовете и приказките времената се сливат, миналото и настоящето се срещат и героите преминават през различни измерения и пространства, преодоляват невъзможни изпитания, за да стигнат преродени до новия си истински живот. Така свършват приказките.

В България днес явно сме излезли извън времето си и живеем сред събития, в които никой не може да повярва. Във време, в което онова, което чуваш и виждаш, продължава да е толкова невероятно, колкото е назначаването на Пеевски. Не по-малко невероятно е и от новината за оставката на Орешарски, която, макар и за няколко часа, си беше съвсем истинска. Това е нашата приказка. Там всичко е възможно. Приказка, в която неусетно разбираме, че сме станали подвластни на Тъмната страна, че светлината и истината, честта и достойнството са изчезнали или откраднати и ние трябва да намерим път към тях. Но за да стане това, трябва да влезем в тъмната гора, където властват злите сили, и да се подложим на техните изпитания. И докато се чудим още наистина ли преживяваме всичко това, времето ни се изпълва с все повече знаци, които водят към дълбините на нашето съзнание.

Още от началото протестът ни протича като ритуал. Посветителен обред, в който обществото ни преминава от младост към зрялост. Този обред е приказен и в тази приказка няма герой, защото героят сме ние. Чрез шествието, с викове, песни, но най-вече с тъпани освещаваме нашето настояще, за да излезем от приказката и да влезем в истинското време, в което да живеем и да се борим наистина. След всеки удар на тъпаните ние слизаме все по-назад в дебрите на дълбоко заровени в съзнанието ни отдавна отминали времена. Там някъде е свободата, честта и достойнството, до които се стига, преминавайки през премеждия и страдания. В приказките те означават смърт и ново раждане. Ние все още се лутаме из тъмната гора, където трябва да победим магьосниците, чародеите и другите злодеи. Да открием затворената в кулата принцеса – онази част от съзнанието ни, която сме изгубили и без която не можем да бъдем свободни. И ако успеем да излезем заедно от тъмната гора, носейки светлина и вяра в собствените си сили, тогава ще прогоним мрака, завладял дома и душите ни.

Сега преживяваме нашето изпитание и трябва да издържим, за да преродим и себе си, и народа, и държавата си, за да можем да продължим напред, танцувайки при Мадарския конник на Орлов мост, където е изписана цяла България. Защото „пътят към Изумрудения град е застлан с жълти павета“ и по него свирят нашите тъпани. Те показват посоката. Трябва да се посветим на изпитанието дори и без надежда за успех. Само така можем да се пречистим, да събудим спящите и да поддържаме огъня.

Така вечер след вечер ние ще умираме по малко, за да се родим отново – по-чисти и по-силни. Тази смърт е път към освобождението и изкуплението на всички ни. Ние просто играем един танц. В този обред всеки трябва да участва, за да стане наистина България земен рай. Да последваме ударите на тъпаните. Те всяка вечер са тук.

Публикувано в брой 10-ти на вестник #Протест

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.