Общество по неволя

Снимка: Юлиян Собаджиев

 

Не се стряскайте: есента дойде. Тя има своя стратегия и винаги е навреме. И неминуемо ще измени физиката на протеста.

Преди време, когато протестът бе още млад, ти се нахвърли в него с благородната стръв на човек, който не обича струпванията на безлични човешки маси, но не се отказва да търси умна колективна позиция, някакъв смислен формат на съжителство.

Делян Пеевски беше само поводът. Истинската причина е, че обществото ни узря, площадът се оказа подръка, истината се оказа близка и позната, а и времето беше хубаво.

Не те засегнаха мнозината, които говореха, че протестът ти няма да успее, че е глупав и наивен, че правителство така не се сваля, че сте като деца и протестното ви движение е детската градина на гражданското общество. Засегна те един уличен циник: бил си платен и си нямал смислени занимания. Да си платен, колко да си платен? Понякога връщаш хартия, за да си вземеш мляко вечерта, а смислени занимания имаш за още няколко живота. Това, че си ги оставил настрана за момента, не значи, че ги нямаш. Циничният умник не би разбрал, че този протест стана едно от най-смислените ти занимания. Да повярваш в обществото, което оживя спонтанно в него, и да събираш вечер след вечер, месеци наред, парче по парче това общество, да търсиш мостове и да рушиш предразсъдъци, да изнамираш нови езици и без всякаква претенция да свещенодействаш с тях, да охраняваш настървено малките истини (големите ги знаем всички) – кой, ти ли нямаш смислени занимания?

Има хора, които с основание остават недокоснати от тези импулси. Няма да седнеш да ги убеждаваш. Предпочиташ искрени опоненти, отколкото повърхностни съмишленици. И все пак боли. Защото всеки от нас, ако е бил искрен, е пожертвал поне веднъж нещо, за да отстоява гражданството си. Всеки от нас е платил някаква малка или голяма цена. Никой няма да е същият.

Протестът ни също няма да е същият и това е знак, че е жизнеспособен.

Не си забелязал. Докато си протестирал, протестът ти е пожълтял. Все така вярваш и се радваш на вярващите хора, но ти е малко тъжно. Знаеш, много добре знаеш какво е в момента в Искърското дефиле или на Боянския водопад. Всичко в теб плаща цената за това, че отглеждаш и обгрижваш невръстното си общество. Особено онази част, която търси смисъл и живот в думите. Особено тя. Защото с „Оставка“ и „Червени боклуци“ не се живее. В някакъв момент ти идва да кажеш „Стига!“, но не се махаш оттам. Неестественото ти упорство е цената. Дните стават все по-малки, но понякога нощем чуваш растенето. Можеш да усетиш как се протягат костите. Един невръстен гражданин упорства в растежа и вървежа, заедно с любимото си, също тъй невръстно общество. И въпреки жълтото, все още е лято.

Твоят протест може да изглежда и иначе. Той не е само викове „Оставка“. („Червени боклуци“ не си викал и никога няма да викаш.) Не е само свирки и вувузели. Той е гражданин, твърд и грамотен, спрял между следобеда и вечерта да изпее името си, той е контакт с хора извън площада, той е отношение към проблемите, към бежанците, към полицията, към озлобените и невярващи сънародници, към всичко.

Затова, независимо какво ще напишете днес в дневника или вестника си – и есента, и кризата, и обществото са тук. Не се стряскайте: ние сме обществото!

Тъкмо в този протест сме общество по един особен начин. Някои го наричат спонтанност, други го наричат нетърпимост, трети го наричат непримиримост, четвърти – гражданска активност. Някои го наричат и инфантилност.

Аз го наричам общество. Общество по неволя.

Юлиан Собаджиев

Публикувано в брой 12-ти на вестник #Протест

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.