Колкото по-малко се съмняваме, толкова по-силни сме

Снимка: Евгени Димитров
Снимка: Евгени Димитров

Тихомира Методиева – Тихича

Какво е за теб протестът?

Отговорно поведение. Смятам, че когато хората са недоволни от управляващите ги, отговорният начин да го покажат е този, а не да цъкат с език пред телевизора. Приела съм като личен дълг да бъда на площада. Защото умората не е причина да се предавам. Защото ако аз се предам, детето ми ще бъде свидетел на победата на пошлостта над свободната воля. Защото само чрез личен пример можем да възпитаме децата си да бъдат граждани и да бъдат непримирими към посредствеността.

Какво се промени в България от 14 юни до сега?

Хората си повярваха. Но не бих казала, че нещата започнаха на 14-ти юни. Това беше дълъг път, който хората извървяха заедно. Вече две години го вървим, дори повече. Пътят премина през зимните протести за Витоша, малобройни, но упорити, през шистовия газ, през АКТА, през юнските протести от 2012-та срещу поправката „Цеко Минев“, когато за първи път толкова хора излязоха на 13-ти юни 2012 г. на Орлов мост… Гражданското общество най-ясно се демонстрира на 2-ри юли и 3-ти юли 2012 г., когато масово се впусна да гаси планината си. Това беше моментът, когато хората повярваха, че са по-силни от всичко останало, по-силни от която и да е стихия. 14-ти юни 2013 г. е просто продължението. 14-ти юни 2013 г. само показа, че огънят на гражданското съзнание не е загаснал. Сега всеки един от нас е станал още по-силен и уверен в себе си. Знаем, че можем да разчитаме един на друг. Познаваме възможностите си. Станахме още повече. Ние сме стихията, която не може да бъде укротена.

Как ще продължи протестът нататък?

Колкото по-малко се съмняваме, толкова по-силни сме. Въпроси с такъв характер издават несигурност. Не бива да се поддаваме на външни атаки и на вътрешни съмнения. Важното е да сме уверени в правото си да опазим родината си от мафията. Важното е да проявим родолюбие.

Протестна мрежа е само на два месеца – как виждаш развитието й?

Не приемам Протестна мрежа като пеленаче на два месеца. Виждам я като стихия. Като пролетните води в реките, бързи, всепоглъщащи и даващи живот. Укротява ги само достигането до целта, морската шир. Но не умират там. Утихват за миг. Но винаги са готови да бъдат и летни гръмотевични бури, и есенни порои, и зимни лавини. Повярвайте, ние сме стихията!

Какво казваш на хората, които не идват на площада, но подкрепят протеста?

Знам, че вярват в мен. Знам, че вярват, че ще бъда на площада и вместо тях. Знам, че ще дойдат отново. Не вярвам. Вярата е за несигурните. Не се съмнявам. Съмненията са за плахите. Аз знам. Това знание ми дава увереност.

Пожеланието ти за всички, които са още на площада?

Ще си послужа с чужди думи – на Роджър Уотърс от песента „Хей, ти!“ от албума „Стената“ на Pink Floyd: «Hey you, don’t tell me there’s no hope at all! Together we stand, divided we fall.» (Хей, ти, не ми казвай, че няма никаква надежда! Заедно успяваме, разделени падаме.)

Публикувано в брой 11-ти на вестник #Протест

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.