Не ми е лесно

Снимка: Фани Михайлова
Снимка: Фани Михайлова

Юлиана Атанасова

Сякаш всичко е ясно и само трябва да го напиша, но не ми е лесно. По-лесно ми е да го изговоря и да събудя дискусия, защото в дискусията се пораждат въпроси и човек се сеща за повече неща, отколкото когато само пише. Но ще пиша.

Стремежът на хората винаги е бил да бъдат третирани с уважение. Да получат справедливост. Страната им, парите им да бъдат управлявани честно и компетентно. И това, сигурна съм, е стремежът и на тези, дето ходят на контрапротеста, и на тези, дето ходят на Бузлуджа. Същата сила изкара българите на многохилядните митинги в началото на деветдесетте години, изведе ги през 1997-ма година и ги държи месеци пред парламента и днес.

Винаги, във всеки един момент, желанието на обикновените българи, които с ръцете си създават брутния вътрешен продукт на нашата държава, е било едно – властимащите, които управляват и разпределят общите пари, да го правят „от тяхно име“.

Дали това се случва през последните 24 години? Дали създалата се политическа класа подчинява действията си на тази идея? Това ли е основната ценност на българските политици? Задайте си този въпрос и намерете своя отговор.

През годините в страната се създаде една политическа каста, която си присвои правото да управлява целия ресурс на България в свой интерес. Тази каста подмени декларираните демократични ценности с негласни, но споделяни от всички нейни членове ценности и те могат лесно да бъдат разпознати. Най-висшата от тях е да използват властта за лично облагодетелстване. Това са хората, които стоят зад всички скандални решения и сделки, защото нищо наистина голямо в страната не може да се случи без тяхната благословия. Спирам с тях дотук.

Светът вече е различен. И средата, в която политическите елити и гражданите си партнират, е различна. Вижте Уикилийкс, вижте Асанж, вижте Сноудън, вижте протеста в България.

Сега обикновените граждани имат сила и инструменти, каквито никога не са имали. И те трябва да се възползват от това, за да променят статуквото и да направят нещата по-добри.

По-важното е не Орешарски да си подаде оставката и този парламент да си отиде. Това е само първата стъпка. Истински важното е да се промени статуквото. Само така мафията и олигархията ще се отдалечат от властта. Тук трябва да съсредоточим усилията си.
Навярно всичко това доведе хората пред парламента този юни. Както и надеждата, че има справедливост и логика и политиците ще ги чуят и ще ги разберат. Романтично, но за съжаление безкрайно далеч от ценностите на властимащите през последния четвърт век. Те със сигурност разполагат с много повече материален, медиен, времеви ресурс и с много повече лостове за действие от нас. Тогава какво? Да спрем дотук? Да приемем, че статуквото е по-силно от нас? Да ги оставим да излязат от тази битка по-силни, по-уверени и по-мотивирани да продължават да управляват по същия начин? Това би било поражение, би означавало, че сме се предали. Но и не можем да продължим по същия начин, защото те вече са подготвени, те вече са по-внимателни. Както видяхме и на 16-ти август, и на 4-ти септември, те са нагли, безцеремонни и не биха се спрели пред нищо, за да запазят властта си. Колкото повече време минава след гафовете на управляващите, толкова повече отшумяват те, а политиците стават все по-внимателни в това как правят нещата и отделят много време и енергия за да „замажат“ вече направеното. Щабовете им работят усилено и успешно за придаване на легитимност на управлението им.

Разполагаме с доста ограничени средства да променим създалото се положение. Пътят ще е дълъг. Оставката на това правителство няма да реши основния ни проблем, но ще е първата стъпка в правилната посока. През последните две десетилетия умишлено се нанесоха толкова много вреди на обществото, че ще ни трябват години, за да ги поправим. На протестите аз видях много интелигентни и усмихнати хора, видях много находчиви и достойни хора, видях хора, изпълнени с решителност за промяна. Това ми вдъхна надежда, че не всичко е загубено и че в България все още живеят личности. Нека да ги подкрепим и да не спираме да протестираме, защото на карта е заложено бъдещето на децата ни. Нека да направим така, че след години децата и внуците ни да не повтарят отново изречението: „България има два изхода от кризата – Терминал 1 и Терминал 2“. Както е казал великият Махатма Ганди: „Бъди промяната, която искаш да видиш в света“.

Публикувано в брой 8-ми на вестник #Протест

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.