Има ли живот след протеста

Снимка: Тихомира Методиева
Снимка: Тихомира Методиева

Веселин Ханджиев – Frujin

Първо и най-важно – протестът не е маршируването по жълтите павета на София. Протестът не е надуването на вувузели и свирки, нито рисуването на улични плакати. Протестът е преди всичко състояние на духа, израз на желанието ни за борба и стремежът ни към промяна. Протестът ни има много форми, а вечерните шествия и сутрешните кафета са само малка част от възможните. Т. е. правилният въпрос (с очевиден отговор) е:

Има ли Протест след намаляването на шествията?

Негодуванието ни всъщност расте! Вижда се с просто око как към бунта срещу липсата на морал в управлението се прибавя и гневът от дебелоочието на властимащите. Всъщност с отказа си да понесат своята отговорност те доказват колко е правилна нашата оценка за тях! Така че не се паникьосвайте! Според мен дори шестването в сегашния му вид трябваше отдавна да намалее, за да освободи място (и време!) за други, по-ефективни действия.

Очевидно живот след шествието има! Ясно е, че ни чака дълга и тежка окопна война с политическата мафия. Затова нека поговорим за нещата, които можем да правим оттук насетне (освен убеждаването на „баба и дядо“ да не гласуват за БСП):

Не се затваряйте в себе си, както преди. Както се видя на изборите, илюзията, че нещата в България ще се наредят от само себе си, е точно това – илюзия. Ако по време на протеста сте започнали да следите новините, ако сте пили бира в пламенни дискусии с новооткрити съмишленици – не спирайте! Не извръщайте глава от проблемите, както правехте преди, с идеята, че всичко все някак си ще се оправи. Не, няма да се оправи! Не и без ваше участие.

Изразявайте позицията си. Винаги сме имали мнение, но едва напоследък си позволяваме да го изразяваме публично и открито. Не спирайте! Говорете, спорете, мислете и не се страхувайте, че най-близкият ви приятел може да не е съгласен с вас. Ако наистина ви е приятел и ако не обиждате личността му, няма да има против да поспори за политика. Разликите в мненията не са причина за разваляне на отношения. Омразата обаче не е допустима. Търсете аргументи и не обиждайте лично. Не можете да убедите някого в нещо, ако не сте му поне малко симпатични.

Отделете време да опознаете себе си. Какви сте вие? Социалисти? Либерали? Консерватори? Знаете или само мислите, че знаете? Колкото и да не ви се вярва, светът е достатъчно стар, за да е измислил думичка дори и за най-екзотичните човешки философии. Има тестове в Интернет, има и достатъчно къси и лесни за четене статии. Отделете съвсем малко време и ще видите колко по-ясни ще ви станат някои от проблемите, с които си имаме работа.

Харесайте си партия и се запознайте с нея. Каквото и да е положението, в нормалния свят промяната се случва след избори. Факт! Запознайте се с програмата на партията, която мислите, че представлява вашите виждания най-добре. Запознайте се и с различни хора в нея. Изразявайте мнението си! Критикувайте ги, когато мислите, че има нужда от това. Не е вярно, че няма как да влияете на политиците само защото сте „обикновен човек“. Няма такова нещо като „гражданска“ партия! Гражданин не е човек, който живее в София или друг голям град, а означава да имате позиция по случващото се в държавата.

Осъзнайте къде е големият проблем. Кой назначи Пеевски? Ще ви кажа кой. В България управлява една Коалиция на мизерията. Бедните, неуките, малцинствата, докараните до ръба на оцеляването хора са в порочна зависимост и в принудителен съюз с олигархията. БКП и нейните „синчета“ са новите феодали. Те нямат симпатизанти. Те имат крепостни хора, уплашени за хляба си.

И именно те, чрез гласа си, назначиха Пеевски. Аз, както и всички останали, много искаме да разберем кои бяха посредниците и кои – печелившите от това (неуспешно) назначение! Но много по-важно е да сме наясно, че Голямата битка е за свободата на точно тези употребени и забравени, заробени хора. За тяхната свобода! И за нашата.

Разберете, колкото и да е силна, мафията е нищо без тези хора. Трябва да намерим начин да говорим точно на тях. И то непрекъснато! Да им отворим очите и да им помогнем да видят истината. Трябва да намерим начин да им върнем вярата в закона, морала, надеждата, оптимизма и достойнството, които им бяха откраднати през последните 70 години.
Разделителните линии? Нито са от вчера, нито са линии – пропасти са и са много, много стари! Може би трябва вместо да извръщаме начумерени глави, да се опитаме да строим мостове над тях. Защото как иначе и кой друг може да върне единството на българския народ и оптимизма му за бъдещето?

Трябва да излезем от социалните мрежи, за да можем да говорим на хората отвъд жълтите павета. Из кварталите, из малките градчета, из селата. И трябва да сме позитивни! Защото, колкото и да е изтъркано, истината е, че заедно сме силни!

И най-накрая – да не допускаме последен да остане г-н Йоло Денев! Сериозно! Или сме на улицата всички, или по-добре официално да отпишем тази форма на протест. По-добре е да правим малки, но успешни акции с разобличаващ и ограмотяващ народа характер, отколкото да даваме повод да ни сочат с пръст като загубили войната. Защото не сме! Може да сме уморени, но нашият гняв е справедлив и засега само расте.

Хора, имаме много работа! Трябва да си променим Народа! Защото другата алтернатива е да си ходим ние. Докато сме тук, лошите не са спечелили! Последно, вярвайте! И сам воинът е воин.

Публикувано в брой 13-ти на вестник #Протест

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.