Аудитория 272

Снимка: Тихомира Методиева
Снимка: Тихомира Методиева

Димитър Вълчев

Казвам се Димитър Вълчев и съм докторант по история в Софийския университет. Участвам в протестите срещу настоящия кабинет от самото начало и досега съм пропуснал точно 5 дни. След повече от 4 месеца шествия, блокади, сутрешни кафета, пърформанси и други, посланието на управляващите към нас беше пределно ясно – те се чувстват достатъчно комфортно, за да могат просто да игнорират всичко това. Компроматната машина се задейства, за да очерня протестиращите, а фалшиви паралелни протести и контрапротести започнаха да се появяват отвсякъде. Това, заедно с идващото лято и депутатската ваканция, успя да намали ентусиазма на гражданите и много от тях така и не се завърнаха по улиците през септември. Протестът се промени и стана някак тъжен. Важен, понеже всички причини за него още са актуални, но тъжен, тъй като вече липсваше зарядът на огромните шествия, които вървяха с километри всеки ден.

Мнозина се питаха: „Къде са студентите?“, спомняйки си, че обикновено те са онези, които застават в основата на всяка съпротива срещу остарялото и невалидното. А те си бяха там. Както и останалите. И както тях, постепенно се прибраха и сякаш се примириха.

Една част от тях обаче не спря да мисли за това как да продължи да протестира. Първо няколко блока в Студентски град осъмнаха с транспаранти, след това трима от тях успяха да влязат в българския парламент – една от най-охраняваните сгради в страната, и да попитат депутатите дали не ги е срам. След това няколко транспаранта украсиха и Софийския университет. За мен е удоволствие да бъда част от тази група, заедно с други, които не са позволили да останат безразлични. А удоволствието е още по-голямо заради последната ни акция – окупацията на аудитория 272 в Софийския университет и впоследствие на цялата сграда на Ректората. За това действие се написа и се каза много и тепърва предстои да стане ясен ефектът от него. Интересно е обаче да наблюдаваш и да участваш в нещо подобно отвътре. Интересно е да видиш погледа на колегите ти, когато обявиш, че окупираш залата. Интересно е да видиш реакцията на тези, които се обявяват срещу това. Интересно е да проведеш спорове с тях. Чудесно е усещането да видиш някои от тях на окупацията в следващите дни. Значи това, което правим, има смисъл и можем да убедим и други, че сме прави.

Когато слушам аргументите на противниците на нашето действие, ми прави впечатление, че те обикновено смятат, че по принцип сме прави, но сме избрали погрешен начин. Начин, който пречи на колегите ни да учат, който създава проблеми на университета и като цяло пренебрегва правата на тези, които не искат да окупират. Именно от първата част на това изречение, което чувам постоянно, черпя своята увереност, че съм прав в тази радикална форма на протест. Ако моят начин е грешен, то кой е твоят? Имаш ли такъв изобщо? Нима днес не живеем в свят, който е резултат от отказа да търсиш начин да се справиш с несправедливото. Как може да грешиш и да правиш нещо лошо, когато виждаш усмихнатите лица на хората отвън? Когато усетиш солидарността и подкрепата им? Когато граждани патрулират до 4 часа сутринта, за да те пазят от провокации? Когато възрастни хора ти носят храна, все едно си тяхно дете?

За тези няколко дни Университетът заживя по различен начин, изпълнен от някаква нова енергия, каквато не съм усещал тук досега. Той успя да фокусира върху себе си надеждите на много хора в цялата страна. Успя да върне на улицата част от хората, които се бяха прибрали. Които бяха изгубили усещане, че има и други, които мислят като тях. Започнаха окупации и в други университети и вместо обичайното съревнование, този път виждаме съдействие и взаимопомощ между тях. Сякаш всички живеем с чувство за мисия, за някаква голяма цел, която ще ни дефинира като общество и ще ни помогне да направим крачката, след която да заживеем като нормални хора. От хаоса на окупацията започва да изниква система, започват да изникват структури и връзки. Хората вътре и вън от сградата на Ректората започват да се превръщат в малко общество. В този смисъл смятам за несправедливо обвинението, че пречим на колегите си да учат, понеже в тези моменти всички ние имаме възможността да научим много ценни уроци, каквито не се преподават в аудиториите – как да бъдеш свободен човек.

Срещу това застават политиците-паразити, поръчковите медии и социалните маргинали. Те се опитват да принизят значението на този акт и да го сведат до техните прости, еднозначни послания. Истината обаче е, че натрупването на граждани в България започна. Тези хора могат да изградят инструментите за контрол на властта. Това обаче не може да е еднократно действие. Инструментът трябва да се прилага редовно там, където е нужен.

Публикувано в брой 14-ти на вестник #Протест

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.